Христо Димитров Измирлиев е роден на 17 септември 1898 г. в гр. Кукуш, Македония. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в крайните източни квартали на София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар. Поетът е ярък представител на постсимволизма в българската литература.
Писателската му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт (едва на 25-годишна възраст), той се слави като доста продуктивен автор – едно от последните издания на събраните му съчинения се състоят от осем тома.
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони.
По случай една стачка на тютюневите работници пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото заминава за Радуил при свои приятели.
Там прекарва един особено плодотворен месец и написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“.
В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство.
В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. поетът издъхва. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му.
Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев. На 18 юни 1923 г. умира Христо Смирненски.
Ето и едно от най-известните стихотворения на поета – „Да бъде ден!“:
Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъде ден! Да бъде ден!“
Източник: Edna.bg
