Димитър Талев Петров е сред най-големите имена в българската литература – писател, журналист и духовен строител, оставил след себе си вечната тетралогия „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Неговото творчество е вплетено с българската съдба – с болката, борбата и надеждата на един народ, разделен, но несломи
Роден е на 1 септември 1898 г. в град Прилеп, Македония, в семейството на майстор железар и ковач. Един от братята му е революционерът от ВМОРО Георги Талев. Още като дете Димитър губи баща си, а бурните събития на Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна война бележат младостта му и прекъсват многократно образованието му. Учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие и Стара Загора, а гимназия завършва едва през 1920 г. в Битоля. След това за кратко следва медицина и философия в Загреб и Виена, но съдбата му е предопределена – през 1925 г. завършва българска филология в Софийския университет.
Талев не е бил дълбоко религиозен, но изповядвал моралните принципи на християнството и ги пренасял в своите герои – честност, състрадание и човешко достойнство.
Първите му професионални стъпки са в журналистиката. През 1927 г. започва като коректор във вестник „Македония“, две години по-късно става редактор, а още през следващата – главен редактор. Скоро сътрудничи и на най-авторитетното издание на онова време – вестник „Зора“, гласът на интелигенцията между двете световни войни.
След Втората световна война обаче писателят е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 г. е арестуван без обвинение и присъда, по обвинения в „великобългарски шовинизъм“. Минава през Софийския централен затвор и трудово-изправително селище в Бобов дол. През 1947 г. е арестуван повторно.
Здравето му рязко се влошава – страда от тежка язва, но въпреки това е въдворен на работа в мина „Куциян“ край Перник. Там, изтощен и болен, оцелява само благодарение на съпругата си и сълагерниците, сред които анархистът Христо Йорданов. През 1948 г. семейството му е изселено в Луковит.
В края на 50-те и началото на 60-те години настъпва късното признание. Димитър Талев е напълно реабилитиран и се отдава на писателската си работа. Властта, която го е преследвала, сега го награждава: получава званията „Заслужил деятел на културата“ и „Народен деятел на културата“, става лауреат на Димитровска награда (1959), а през 1966 г. е избран за народен представител в 31-то Народно събрание.
Умира на 20 октомври 1966 г. в София, оставяйки след себе си не само литературно наследство, но и пример за непреклонен дух.
Животът му – от Прилеп до Перник и от затвора до Народното събрание – е истински роман, в който героят остава верен на словото и на България.
